Моши моши, Япония

Юлияна Антонова-Мурата за любовта към Япония и България.

Влюбих се в Токио миналата есен, когато за пръв път гледах ,,Изгубени в превода” на София Копола. Любимите ми Бил Мъри и Скарлет Йохансон се скитаха из този прекрасен мегаполис, но се чувстваха по-сами от всякога и намираха утеха един в друг. Има нещо наистина зашеметяващо и в Токио, и в Япония. Необяснимо за мен самата, но някак  си мисълта и мечтите ми все натам ме водят. Надявам се скоро да успея да го посетя, а пък защо не и да поостана.

Японците и изобщо азиатците винаги са били странни и леко чудати за нас европейците. Чудати по онзи добър и мил начин, който няма как да остави лоши впечатления в сърцето ти.

В последно време съм истински впечатлена от топлата книга ,,Моши моши, Япония” на българката Юлияна Антонова-Мурата. По какво познавам добрата книга? По това, че след като я прочета я гушкам. Е, тази беше такава и получи много прегръдки. Мисля, че Юлияна Антонова е от онези българи, с които всички ние можем да се гордеем, просто й личи че е добър и вдъхновяващ човек. Нейната история за това как преди години е заминала за Япония и се е омъжила за японец е наистина вълнуваща. Любопитните й постове за Япония и японския народ  във фейсбук се превърнаха в книга, която много българи заобичаха. Аз, разбира се, не правя изключение. А книгата само потвърждава мнението колко добри, трудолюбиви и човечни хора са японците.

,,Моши моши” е изразът, който японците използват, когато вдигат телефона. Жените го казват нежно и мило, а мъжете – с тежест. И така, книгата ни разхожда из най-оживените токийски улици, магазини, квартали, учреждения, гари и от нея почти ухае на цъфнали вишни. Юлияна пише с много любов за тази страна и народ.. В различните глави можем да прочетем чудати неща за това по колко пъти дневно японците се покланят едни на други и си благодарят за всичко, с какво уважение и обич се отнасят едни към други, колко ценят хората и техния труд, как се стараят да се зарадват взаимно с малки жестове на внимание.

Най-любими са ми историите за периода за цъфтежа на вишните. Японските традиции и обичаи за периода на Сакура са наистина впечатляващи. От телевизионна прогноза за времето, която показва кога ще цъфнат вишните в различните градове, до телефонните приложения за цъфтежа или пък специално взетите почивни дни – Сакура е един истински празник за цялата страна. Как звучи само, да стоиш под някоя цъфнала вишна и да очакваш цветче от нея да се отрони в чашата ти със зелен чай! Трябва ти много фина, елегантна и широка душа, за да се наслаждаваш на този момент. А японците определено я имат.

В последната част на книгата Юлияна пише наистина увлекателни, трогателни (и съвсем малко просълзаващи) разкази с японска тематика. Е, художествената проза й се отдава, определено.

Не знам какво, но има нещо наистина специално и привлекателно в тази далечна страна. Дали е заради хората, дали е заради самата атмосфера, нямам си на идея. Имам чувството, че Токио е колкото голям, толкова и малък, едновременно общ, но и само твой си. И от теб зависи как ще го откриеш и какво ще му оставиш да ти предложи.

Имаше един филм с Британи Мърфи ( The Ramen Girl), който сигурно само аз и Антъни Бурдейн сме гледали. Та, тя замина за Токио с гаджето си, но след като той я изостави, тя намери утеха в супата рамен и нейното приготвяне. Една възрастна японка й каза, че супата рамен ще приеме нейните емоции, независимо дали са тъжни или радостни. И съответно, ще ги предаде на хората, които я консумират. Обещала съм си, отида ли в Токио, ще изям много купички с рамен, та да я видим тази работа с емоциите.

Ако бях типичен книжен блогър, щях да оставя оценка 5/5 на книгата ,,Моши моши, Япония”. Но понеже не съм, ще кажа че тази книга е безценна. Човешка, лична и красива, това е тя.

Източник: Ellena Rodimova