Имах желанието да озаглавя текста си с отрицателно шеговит императив,
например „Не чети тази книга“. Но реших, че иронията може да остане и
неразбрана. Не мога обаче да не кажа няколко думи за тази книга, от
която човек може да получи много нови познания и истинско удоволствие.
 |
"Моши моши, Япония" -
Юлияна Антонова - Мурата |
Всяка
книга, която разказва за Япония и японците, е интересна, но тази ни
показва съвременна, днешна Япония и най-новите картини от
действителността там. И нещо много важно – имаме възможност да
почувстваме и видим отношението на японците помежду им, живота им,
възприемането на света „по японски“, духа на японеца. Всичко е разказано
от жена, живяла в тази страна дълго време, дългогодишен дипломат и
омъжвала се два пъти за японци, живееща третата си възраст в Япония с
деца и внуци. Много са нещата, които може да се научат от книгата ѝ. Ще
посоча някои от тях: чувството за порядък и спазването на реда и
законността; възпитанието на децата; отношението на лекарите и сестрите
към болните; установеният и ненарушим ред на летища и в болници;
организацията на погребенията от държавните служби; точността на
автобусния транспорт, и още, и още… В Япония няма престъпления, няма
кражби, няма бакшиши… Ето няколко случки. Авторката посещава двама
българи в японски затвор и единият ѝ разказва, че му доставят, само на
него, кисело мляко, защото разбрали, че като българин го обича. Пътува с
такси и забравя да си вземе рестото от 20 йени, равно на около 1,40 лв.
Шофьорът изтичва след нея, настига я и ѝ дава забравените пари, въпреки
че тя се опитва да откаже. Забравяла е и повече пари, винаги ѝ ги
връщали. В дома ѝ идват двама работници да поставят някаква подова
настилка. Носят голяма, мощна прахосмукачка („не че вкъщи няма“,
отбелязва авторката) и след привършване на работата я пускат да почистят
(тъй като тя е по-мощна), а след това с белоснежна кърпа избърсват
наоколо (не че има какво да се забърсва). Още колко неща да разкажа? За
поклоните, за извиненията, за благодарностите, за взаимопомощта…
Заслужава хиляди пъти да се прочете тази книга или може би да не се
чете, за да не се отчае човек, сравнявайки всичко с българската
действителност. Да спомена и случая с навехнатия крак на авторката.
Когато пада, младеж се притичва веднага на помощ и ѝ казва, че следва да
се обадят на служителите в общината, защото по тяхна вина тротоарът е в
неизправност, и те ще поемат всички разходи за състоянието на крака ѝ.
По-нататък Ю. Антонова разказва какво се случило от влизането в малката
клиника до излизането ѝ оттам: „кратко обяснение за болежката на
рецепцията, преглед на крака, рентгенова снимка, разчитането ѝ,
предписване на пластири и обезболяващи медикаменти и напускане – всичко
това за петнайсет минути“. Четеш и не знаеш за какво по-напред да
мислиш: за нашите улици и тротоари, където не крак можеш да счупиш, а
коли се трошат всеки ден; за нашите болници, където чакането по два-три
часа е „момент от лечението” (както се шегуват болните, принудени да
ходят периодично); за помощта на улицата, ако се окажеш в нужда… Затова и
смятах да озаглавя рецензията „Не чети тази книга“. А книгата се чете
леко и бързо. Богато илюстрирана е с цветни собствени снимки. Включен е и
урок по земетресение в 13 точки.
„Моши моши, Япония“ е първата книга на Юлияна Антонова-Мурата, но
авторката грабва с умението да сподели преживяното, да обърне внимание
на някоя характерна подробност, да погледне зад витрината и да покаже
всичко вълнуващо, достоверно и интересно. Дори да развенчае някой мит –
например този, че дълголетието на японците се дължи на консумирането на
риба, водорасли и зеленчуци. Според самите японци дълголетието им се
дължи не на друго, а на консумацията на свинско месо. Ядат го няколко
пъти седмично, в умерено количество, но редовно. На пазара тя вижда
„редица големи и средни тави, плоски тенджерки и съдинки с добре
опаковани в целофан… свински глави, свински крачета и свински пържоли“.
Според продавачите всяко домакинство набляга именно на свинското месо.
Както сполучливо озаглавява своя предговор от една страничка
редакторката Мария Касимова-Моасе: това е „Япония, преживяна с любов“.
Япония, за която слушаме и четем, но не я познаваме; Япония, която всеки
човек мечтае да посети; Япония, която те кара да обичаш другите и да
обикнеш нея. И да я опознаеш! Но не всеки има такава възможност, затова
просто занесох книгата в родното си село в Ловешко и в читалището и
кафенето разведряваме ежедневието си с прочита на някой и друг разказ
(някоя и друга история, както е подзаглавието на книгата). И не мога да я
задържа нито за ден – всеки иска да я прочете. А в нашето село има един
сплотен колектив от пенсионери, които се срещат редовно сутрин в
кафенето, а и на всички културни и други мероприятия, и обичат да четат.
Проф. дфн Стефка Петрова е родена през
1938 г. в с. Радювене, обл. Ловеч. Дългогодишен преподавател в катедра
„Български език“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Авто
на научните трудове: Българският език като чужд (1997), Испански език. Фразеологизми, идиоми. Умалителни имена (2005), Испански език. Овладяване на лексиката (2009), Сложно изречение и езикови равнища (2008), Асиметрията в езика (2008), Морфологични ситнежи, глагол (2009) и др.
Коментари
Публикуване на коментар