ЮЛИЯНА АНТОНОВА МУРАТА: "Японците не знаят какво е бакшиш и кражба. И ние можем да сме като тях"
В нея авторката, която е завършила немска филология и психология, разказва малки истории от ежедневието на японците, свързани с тяхното общуване един с друг и как чрез него те правят живота си по-красив и по-лесен. Дългогодишен дипломат, Юлиана Антонова-Мурата свързва и личния си живот със страната на изгряващото слънце – омъжва се два пъти за японци.
 |
| Юлияна Антонова - Мурата |
– Юлиана, кога се влюбихте в Япония?
– Влюбих се в Япония през миналия век, когато още нямах 30 години. Така се случи, че се омъжих за японец. Неговата страна ми се стори изключително екзотична, привлекателна и красива. Попаднах в един съвсем нов и непознат свят. Започнах да чета много за Япония, интересувах се вече не толкова от забележителностите и природните красоти на страната, колкото от отношенията между хората.
– Случайно ли е, че и двамата ви съпрузи са японци?
– Аз съм човек, който не вярва в случайности. Първият ми съпруг е изключително интелигентен и добър човек, но се разделихме, защото той не ми разрешаваше да работя и искаше непрекъснато да съм си у дома и да не излизам. Според него основната роля на жената е да пази семейното огнище. Но аз имах и други потребности. Започнах работа в Министерството на външните работи и се разделихме. Тогава смятах, че затварям японската книга и повече никога няма да имам нищо общо с тези хора, но така се случи, че заминах на мандат в Япония и срещнах там втория си съпруг.
– Какво отличава японския мъж от българския?
– Аз имам наблюдение само върху двама японци, но да – различни са от българите. Отличава ги това, че не се сърдят на съпругите си. Когато нещо трябва да се разреши, японецът говори, обяснява с две думи. Няма кавги, скандали, неприятни думи, не обиждат. Много внимателно ще каже това, което не му харесва, но никога няма да засегне. При моя съпруг е още по-интересно, защото той винаги се извинява. Един ден го питам защо все ми се извинява. А той ми отвърща, че сутринта, тръгвайки за работа, е пропуснал да ме прегърне и да ми каже няколко мили думи и затова си мисли, че денят ми не е минал толкова добре.
– Какво точно означава заглавието на книгата?
– “Моши, моши” са думи, с които японците се обаждат по телефона, аналогични на “ало, здравей”. В книгата изразът е с другото свое значение – извинете, мога ли да ви бъда полезен, мога ли да ви помогна с нещо, бих искал да съм на разположение. Тази фраза изразява любов към човека, който е срещу теб. Това е желанието да съдействаш на един човек, който е в нужда, без да натрапваш своето желание и без да го обиждаш, че е в неравностойно положение в този момент. Японците умеят по-един много деликатен начин да окажат своята помощ, без да се натрапват. Те са изключително внимателни към всички, дори и към тези, които са се провинили. Наш сънародник, който е попаднал за прегрешение в японски затвор, ми обясни, че само на него дават различен десерт от този, който получават останалите затворници. Поднасят му кисело мляко, защото знаят, че е българин.
– Защо решихте да напишете тази книга?
– Всеки ден, вече 15 години, продължава да ми прави впечатление, че тези хора са по-особени. Отношенията им не спират да ме изненадват. За мен това са си малки чудеса, които ме зареждат ежедневно. Карат ме да се радвам на живота. Реших да споделям тези дребни случки с моите приятели във фейсбук, за да може и те да им се радват. Един ден мой фейсбук приятел ми предложи да събера историите в книга. Обясни ми, че българите са уморени от негативизъм и искат да четат нещо положително и вдъхновяващо. Тези отношения на ненавист и неучтивост не ни носят нищо добро, напротив, водят ни към самоунищожение.
Така се появи първата ми книга, която беше представена пред повече от 360 души на първи декември миналата година. Тогава история от нея прочете актьорът Владимир Пенев. Радвам се, че хората я харесват, търсят я, продава се много добре. Препечатахме я няколко пъти.
Не се боря за слава, не си мисля, че съм писател и владея перото, но всичко идва от сърцето и го поднасям с много любов. Бих искала чудесата, които ежедневно сътворяват японците, да ги има и тук, без чудеса не може да се живее. Те вдъхновяват. Японците обичат да обичат – обичат природата, обичат децата, обичат възрастните, обичат изкуството – това е съвременна Япония.
– Кои бяха случките, с които японците ви впечатлиха, когато отидохте в началото?
– О-о, с хубавото се свиква лесно. Пристигайки там, първоначално виждаш изключителна чистота. Всичко е на мястото си. Няма нещо, което да те подразни и да не ти хареса. Там никой на никого не пречи. Те са изключително внимателни. В историите, които съм разказала, няма грам измислица.
Пословични са със своето трудолюбие, дисциплина, с чувството си за естетика и красота. Та нима ние, българите, не носим всички тези качества, но при тях всички тези добродетели присъстват ежедневно. Не са просто добродетели, които от време на време си повтарят, че притежават.
Япония е страна, в която няма бакшиши. Майсторът, който е работил в дома ти, почиства след себе си със снежнобяла кърпа. Там никой няма да те излъже, не може дори да си помисли да вземе нещо, което не е негово. Може да си забрави някъде телефона и той ще стои с часове на мястото. Никой няма да го погледне. Съпругът ми си беше оставил чантата на стола в едно кафене, разположено на улицата. Потърси си я след няколко часа. От страничния ѝ джоб се виждаха телефонът и портфейлът му. Стояха си там непокътнати.
– Много различни ли сме ние, българите?
– И едните, и другите сме родени от майка, която желае детето ѝ да има светъл път. Не мисля, че имаме дефицити и се различаваме много от тях. Напротив, мисля, че имаме много общи черти с японците, но повече сме превили гръб, гледаме все в земята. Не мислим за това, че трябва да сме по-внимателни, любезни и тактични. Това може да се промени, но трябвам всеки един от нас да се опита да е по-добър, по-мил, а не да чака промяната да дойде отвън. Тази любезност провокира едно друго отношение между хората. Нека се опитаме да се извиняваме и да благодарим по-често, да бъдем внимателни. Отчуждили сме се толкова много един от друг. Защо?!
– Влюбих се в Япония през миналия век, когато още нямах 30 години. Така се случи, че се омъжих за японец. Неговата страна ми се стори изключително екзотична, привлекателна и красива. Попаднах в един съвсем нов и непознат свят. Започнах да чета много за Япония, интересувах се вече не толкова от забележителностите и природните красоти на страната, колкото от отношенията между хората.
– Случайно ли е, че и двамата ви съпрузи са японци?
– Аз съм човек, който не вярва в случайности. Първият ми съпруг е изключително интелигентен и добър човек, но се разделихме, защото той не ми разрешаваше да работя и искаше непрекъснато да съм си у дома и да не излизам. Според него основната роля на жената е да пази семейното огнище. Но аз имах и други потребности. Започнах работа в Министерството на външните работи и се разделихме. Тогава смятах, че затварям японската книга и повече никога няма да имам нищо общо с тези хора, но така се случи, че заминах на мандат в Япония и срещнах там втория си съпруг.
– Какво отличава японския мъж от българския?
– Аз имам наблюдение само върху двама японци, но да – различни са от българите. Отличава ги това, че не се сърдят на съпругите си. Когато нещо трябва да се разреши, японецът говори, обяснява с две думи. Няма кавги, скандали, неприятни думи, не обиждат. Много внимателно ще каже това, което не му харесва, но никога няма да засегне. При моя съпруг е още по-интересно, защото той винаги се извинява. Един ден го питам защо все ми се извинява. А той ми отвърща, че сутринта, тръгвайки за работа, е пропуснал да ме прегърне и да ми каже няколко мили думи и затова си мисли, че денят ми не е минал толкова добре.
– Какво точно означава заглавието на книгата?
– “Моши, моши” са думи, с които японците се обаждат по телефона, аналогични на “ало, здравей”. В книгата изразът е с другото свое значение – извинете, мога ли да ви бъда полезен, мога ли да ви помогна с нещо, бих искал да съм на разположение. Тази фраза изразява любов към човека, който е срещу теб. Това е желанието да съдействаш на един човек, който е в нужда, без да натрапваш своето желание и без да го обиждаш, че е в неравностойно положение в този момент. Японците умеят по-един много деликатен начин да окажат своята помощ, без да се натрапват. Те са изключително внимателни към всички, дори и към тези, които са се провинили. Наш сънародник, който е попаднал за прегрешение в японски затвор, ми обясни, че само на него дават различен десерт от този, който получават останалите затворници. Поднасят му кисело мляко, защото знаят, че е българин.
– Защо решихте да напишете тази книга?
– Всеки ден, вече 15 години, продължава да ми прави впечатление, че тези хора са по-особени. Отношенията им не спират да ме изненадват. За мен това са си малки чудеса, които ме зареждат ежедневно. Карат ме да се радвам на живота. Реших да споделям тези дребни случки с моите приятели във фейсбук, за да може и те да им се радват. Един ден мой фейсбук приятел ми предложи да събера историите в книга. Обясни ми, че българите са уморени от негативизъм и искат да четат нещо положително и вдъхновяващо. Тези отношения на ненавист и неучтивост не ни носят нищо добро, напротив, водят ни към самоунищожение.
Така се появи първата ми книга, която беше представена пред повече от 360 души на първи декември миналата година. Тогава история от нея прочете актьорът Владимир Пенев. Радвам се, че хората я харесват, търсят я, продава се много добре. Препечатахме я няколко пъти.
Не се боря за слава, не си мисля, че съм писател и владея перото, но всичко идва от сърцето и го поднасям с много любов. Бих искала чудесата, които ежедневно сътворяват японците, да ги има и тук, без чудеса не може да се живее. Те вдъхновяват. Японците обичат да обичат – обичат природата, обичат децата, обичат възрастните, обичат изкуството – това е съвременна Япония.
– Кои бяха случките, с които японците ви впечатлиха, когато отидохте в началото?
– О-о, с хубавото се свиква лесно. Пристигайки там, първоначално виждаш изключителна чистота. Всичко е на мястото си. Няма нещо, което да те подразни и да не ти хареса. Там никой на никого не пречи. Те са изключително внимателни. В историите, които съм разказала, няма грам измислица.
Пословични са със своето трудолюбие, дисциплина, с чувството си за естетика и красота. Та нима ние, българите, не носим всички тези качества, но при тях всички тези добродетели присъстват ежедневно. Не са просто добродетели, които от време на време си повтарят, че притежават.
Япония е страна, в която няма бакшиши. Майсторът, който е работил в дома ти, почиства след себе си със снежнобяла кърпа. Там никой няма да те излъже, не може дори да си помисли да вземе нещо, което не е негово. Може да си забрави някъде телефона и той ще стои с часове на мястото. Никой няма да го погледне. Съпругът ми си беше оставил чантата на стола в едно кафене, разположено на улицата. Потърси си я след няколко часа. От страничния ѝ джоб се виждаха телефонът и портфейлът му. Стояха си там непокътнати.
– Много различни ли сме ние, българите?
– И едните, и другите сме родени от майка, която желае детето ѝ да има светъл път. Не мисля, че имаме дефицити и се различаваме много от тях. Напротив, мисля, че имаме много общи черти с японците, но повече сме превили гръб, гледаме все в земята. Не мислим за това, че трябва да сме по-внимателни, любезни и тактични. Това може да се промени, но трябвам всеки един от нас да се опита да е по-добър, по-мил, а не да чака промяната да дойде отвън. Тази любезност провокира едно друго отношение между хората. Нека се опитаме да се извиняваме и да благодарим по-често, да бъдем внимателни. Отчуждили сме се толкова много един от друг. Защо?!
Коментари
Публикуване на коментар